Други

Понякога единственото нещо, което ме задържа до човека, когото обичам, е болката, която ми причинява.

трябва да забравим лошия свят които ни заобикалия и сами да си изградим по-добър и по-красив свят в който да сме щастливи,че живеем.

Аз ли бях виновна за това, че не показах чувствата си или ти, че не успя да ги почувстваш? Сякаш дойде, за да си тръгнеш. Остави само спомени, кой от кой по-болезнен. След всяка следваща целувка ставах все по-сляпа за реалността. Как можах така да ти се отдам така силно? За пореден път сляпо вярвах на всички мили думи. За пореден път бях наранена. И сега кажи ми как да те забравя? Вината пак ще търся в мен.

Тази вечер луната е така червена, сякаш е изпила кръвта на всички влюбени. Изтръгнала е сърцата им бавно и мъчително, за да удължи агонията от смъртта.
А звездите светят по-ярко от всякога, сякаш всички изгубени души търсят брод и спасение в нищото.
А луната като Дявол ги омайва и примамва в своята вечна и смъртоносна прегръдка. Тишината на нощта е разкъсана от хиляди крясъци, по света цари хаос, смърт и безредие. Демони разкъсват и последните влюбени сърца.
Нима и те самите нямат сърца...? Не! Те са пратеници на Сатаната... той е изтръгнал сърцата им, отнел е душите им и ги е лишил от чувства.
Краят идва!
И последните души са погубени!
И последната капка любов е отнета!
Любовта вече я няма!
И последното пламъче на огнената красавица изгасна!
ТОВА Е КРАЯТ!!!

Понякога ми се иска да познавах някого, който да е изпитвал същото като мен, така би било по-лесно и знам, че този някой би ме разбрал, без да се налага да давам каквито и да било обяснения. Макар да знам, че и с хиляди различни думи да обясниш на някого как се чувстваш, ако не го е изпитал... няма как да го разбере. Факт е, че тъгата е неизменна част от живота ни, сякаш сме родени да я изпитваме в различни етапи от съществуването ни, дори в моменти, когато се чувстваме истински щастливи, тя се появява от някъде и преобръща целия ни свят, променя начина ни на мислене и тогава разбираш какво точно липсва в живота ти... чувство, предмет, преценка или човек, когото отдавна си изгубил...
Тъгата е като океана. Тя е дълбока и мрачна и по-голяма от всички ни, а болката... тя е като крадец в нощта - тиха, натрапчива, несправедлива... омаловажена от времето и вярата в любовта. Хората казват, че силата да се справяш с проблемите е вдъхновяваща и те кара да се чувстваш така, сякаш можеш да летиш. Имам само един въпрос. Защо ако е така, толкова много боли?...

Здравей, Приятелю,
Пиша писмото си до тебе твърде късно, защото ти никога не ще можеш да го прочетеш. Имах толкова неща да ти кажа, а сега мога да ги кажа само пред гранитната плоча с твоята снимка и изписаното ти със златисти букви име на нея. Щеше ми се да имах друг шанс да ти кажа в очите, че ми липсваш, приятелю, но те се затвориха завинаги в онзи дъждовен ден. Убийствена скорост, един силен удар и край... теб вече те няма, а моите думи останаха неизречени.
Не знам как да започна, не е като да говоря с теб отново, а сълзите капят по листа и оставям сърцето си да говори... Помниш ли онзи Вторник миналото лято, когато заваля дъжд и аз бях навън, нямах пари за такси, а и нямаше изгледи скоро дъждът да спре. Ти мина с колата, видя ме под една тераса, където се бях скрила от пороя, отвори прозореца и извика „ Хайде, захарно момиче, изприпкай бързо тук и се качвай, няма да позволим на дъжда да те разтопи ”. Закара ме до вкъщи, обещах да те черпя бира, а така и нямах тази възможност. Дори не ти благодарих като хората и кажи ми как да го направя сега? Толкова време плаках, че сълзи не ми останаха вече. Само яд. Толкова съм ти ядосана, че ми се иска да ти го изкрещя в лицето, а още по-бясна съм, че повече няма да го видя. Вчера имах нужда от прегръдка, а теб те нямаше, за да го сториш и ме боли ужасно много. Миналата седмица дъждът ме хвана на улицата, скрих се под същата тераса. Чаках с часове, но не чух очакваните думички, нямаше го твоето „Хайде, захарно момиче...” Знаеш ли колко много искам да мога да правя свръх естествени неща? Да мога да те върна дори за пет минути... Пет месеца плаках без спиране, но не те зърнах отново нито веднъж, а днес... днес е рожденият ти ден, а аз не мога да ти го честитя. Имаш ли си на идея колко ужасно е това? Ядосана съм ти, че си отиде от този свят и че не мога да спра да те обичам, с нищо не мога да запълня дупката, която остави в душата ми, приятелю. Знаеш ли, никога няма да спра да ти се ядосвам и никога няма да ти простя, защото това е моя начин да те запазя още в своя свят. Добре ме познаваш и знаеш, че простя ли, ще забравя , а не искам да си позволя да забравя теб. Затова е по-лесно да ти се сърдя. Колкото и егоистично да звучи, искам те тук и сега. Искам отново да бистрим екзистенциални теми, да спорим и да се смеем заедно, искам цветята за рождения ти ден да ти подам в ръцете, а не да поставя върху рохката пръст.
Има нещо, което ми тежи на съвестта от година и половина. Ти си купи нови дънки, обади ми се и когато ми ги показа, аз ти казах, че са хубави. Това бяха най-ужасните дънки, които някога бях виждала, но те оставих да си се разкарваш с тях. Сега ми се иска да ти го бях казала тогава. Съжалявам! Толкова много ми липсваш...
Сърдита съм ти, но днес ти купих три балона с хелий в различни цветове. Надписах ти и картичка, закачих я за балоните и ги пуснах да летят в небето, надявайки се да можеш да си я прочетеш в Рая... Първият Рожден Ден, който няма да мога да ти честитя лично. Обичам те и толкова много ми липсваш, малкия... Прости ми за всичко, което не можах да ти кажа, докато беше до мен! Прости ми за пътите, когато съм грешила спрямо теб! Ако можеш, прости ми и че в онзи ужасен ден аз не бях там, за да предотвратя това, което се случи, защото аз никога няма да си го простя. Обичам те!

Вече нямам сърце, защото ти го дадох завинаги. Сега незнам как ще живея, защото няма за кого и за какво. Преди всичко правех за теб, а днес се опитвам да сглобя пъзела на живота си, за да се почувствам жива. Едно парченце винаги ще е в теб. Парченце, което сама ти дадох и вече не мога да взема.
Въпреки това ще се изправя, защото трябва да живея. Не е важно колко пъти падаш, а колко се изправяш, защото животът е прекалено кратък миг между раждането и смъртта и не си заслижава да го пропилея в мисли за теб. Преди правех всичко за теб, но днес вече слагам край на това и започвам да живея за себе си, защото ти не оцени нищо, което правех в твое име. Не те мразя и не искам да ти отмъстя, защото животът сам ще ти го върне. Знам, че един ден, ще се влюбиш в някой като теб и тогава ще разбереш какво е да захвърлят сърцето ти. Обръщам страницата и ти казвам „Сбогом", защото знам, че ще срещна истинската любов, а ти ще съжаляваш цял живот, че не разбра какво направих заради теб.

Разходката в миналото му бе прекъсната от първите снежики, носещи хлад и спокойствие. Наслаждаваше се как светът около него се променя, как се покрива с нежна пелена на забрава. Искаше му се така, както снегът покрива света му, така и той да можеше да започне на чисто. Но вместо да се надява, той написа в снега - продължи, но не забравяй. И с усмивка на лице продължи през разразилата се снежна виелица...

Скоро песента на слънцето ще спре и сълзите на тишината ще изкажат любовта ми. Любов, родена в Ада, дишаща чрез отровата на самотата, по-силна от вечността и по-грешна от смъртта. Любов, отваряща очите на мъртвите спомени в сърцето. Любов, по-студена от леда, разделящ съдбите ни. Само тишината живее тук. Тя е по-близо до сърцето ми дори и от въздуха. Толкова е близо, че дочух смеха в сълзите й. Тя плаче, защото се влюби в болката и крие любовта си дори в сънищата си. Страх е изписан на челото й, гняв лежи на рамото й, надежда издъхва в краката й, но твоето присъствие я потдържа жива. Виж, тя е тук, до теб. Не я ли усещаш? Усещаш ли целувките й, пращаща ти ги дори и с изпепелени устни? Искаш ли да я докоснеш? Готов ли си да изтриеш сълзите й и спреш вятъра, разхвърлящ мислите й, сливащ болката с любовта? Защо така мълчиш? Нима не я позна? Забрави ли сълзите, изписващи името ти върху кървящата все още рана? Виж само колко е близо. Хайде докосни я, хвани ръката й и убий тишината с твоята целувка. Дели ви само страха. Защо не я погледнеш в очите? Или вече не я искаш? Обичаш ли я? Ако да, защо не я спреш? Виж тя вече умира, чакаща спасението чрез твоята ръка. Хайде спасия, защо стоиш? Само поглед й трябва, за да диша. КРАЙ... СВЪРШИ СЕ... Нея вече я няма, а беше толкова близо до теб. Защо го позволи? Нима го заслужаваше? Тя - онази, която умираше, прегърнала спомените, изплакваща чувствата, спиращи дъха й. Да. Тишината издъхна заедно с любовта. Погледни надолу. Виж поне какво остана от нея. Какво виждаш? Нека позная - името ти изписано с последните й сълзи, мечтите, целунати от спомените, разпръснати, но подредени сякаш в сърце. Но, виж, не всичко е умряло - чуваш ли надеждата? Още ли се страхуваш? Защо след като нея вече я няма и остана сам? Хайде, вземи поне това, което толкова дълго беше твое, но ти така и не докосна. Вземи сърцето й. След като изгуби нея, не изпускай последния спомен за тази вечна, но изгубена любов...

Това не е поредната детска любовна история, а история за истинската любов... Тази любов, която веднъж се среща, веднъж се изживява, веднъж се живее, веднъж се страда и веднъж се умира за нея. Тази любов, която силно те изгаря и от която вечно те боли. Тази любов, която едновременно остава в миналото, настоящето и бъдещето...
Болката от загубата на тази любов е неописуемо жестока. Боли от това, че си оставена. Боли от това, че човекът, в който си вярвала безусловно, те е предал, разочаровал, излъгал, а ти до последно не можеш да приемаш трагичната и болезнена реалност. Боли, когато си представиш, че след време някой друг ще се кълне в любов на човека, който обичаш с цялото си сърце, а той ще му отвръща със същото. Боли, като си представиш всяко докосване, всяка целувка, всяка прегръдка, всяко обещание, всяко казване на "Обичам те", боли от всяка сълза, която ще пролее за някой друг... Боли те от малката надежда, с която заспиваш вечер и те е страх, когато се събуждаш отново с нея. Боли те от самотата, която чувстваш. Боли те от спомените, от мечтите, от надеждите... Накъдето и да се обърнеш, каквото и да погледнеш, всичко ти напомня за този човек. Боли те от нарушените обещания, толкова ти е трудно... Имаш нужда от тази любов и от всичко, което ти даваше и взимаше, имаш нужда само от един човек... а него го няма. Чувстваш се толкова слаба без него... А в същото време си мислиш, че си прекалено силна, за да не го признаеш никога... Или горда? Не можеш да молиш... Всяко желание приема формата на безмълвие и го оставяш да угасне зад стиснатите ти устни, които отдавна не изричат нищо... Които отдавна не признават нищо... от страх, че ще бъдеш отхвърлена, отблъсната за пореден път...
Лягаш вечер и започваш да плачеш... Затваряш очи и виждаш лицето на човека, който обичаш... отваряш ги и виждаш празното място в леглото си и започваш да плачеш, защото може би никога няма да легне до теб... Затваряш пак очи... мислиш за него... и плачеш... Заспиваш някак си... сънуваш и плачеш на сън... Събуждаш се и отваряш пак очи, първата ти мисъл е свързана със същия този човек... и пак започваш да плачеш...
Има ли смисъл да казваш какво искаш? Има ли смисъл да говориш въобще, след като няма кой да те чуе? Има ли смисъл да плачеш? Имаше ли смисъл всичко, което се случи? Защо те боли?... Защото обичаш... защото обичаш истински и защото си оставена... и впоследствие разбра, че всъщност ти никога не си била истински обичана, въпреки че до последно си вярвала в това... Защо те боли... защо те нарани... ако те обичаше, нямаше да го направи... а ако истински те обичаше - никога нямаше да си позволи да ти причини болка... никога нямаше да те остави... да те накара да страдаш... да те разстрои дори... Но ти истински обичаш този човек... и страдаш... защото си сама, защото си оставена, защото си предадена, защото си излъгана, защото си разочарована... но въпреки всичко... не спираш да обичаш... да се надяваш... да мечтаеш... да се съмняваш... и малко да вярваш... и от това боли... много...
Хората прекарват толкова време в търсене и чакане на истинската любов и понякога един живот не им стига, за да я изживеят. Или пък намерят ли я, я губят, подминават ей така, заблудени от факта, че това е поредното моментно влюбване и не си струва влагането на повече чувства, защото накрая ги е страх от болката и се пазят, и подминават, изоставят и нарочно губят любовта, без дори да осъзнават, че това ще е единствената любов, когато ще искат.
Но... когато срещнеш не просто някой, а именно тази любов, без дори да си го търсил и дори чакал и този някой след време си тръгне и те остави... а преди това е обещавал, че никога няма да го направи, че винаги ще е до теб, че винаги ще те подкрепя, че винаги ще те обича... но въпреки това те оставя... Теб те боли, но не спираш да мечтаеш. Боли, но не спираш да се надяваш. Боли, но не спираш да обичаш. Боли, че си загубила единствения човек, който те е променил до такава степен, че да опознаеш себе си и да започнеш да се харесваш като личност. Да разкриеш част от себе си и характера си, които никога не си си мислила, че притежаваш. Боли, когато загубиш човека, който единствен е знаел как да те накара да се усмихнеш. Човекът, който те е накарал да почувстваш, че животът наистина е хубав. Човекът, който те разбираше и подкрепяше, който те обичаше и ти беше верен. Човекът, който те е карал да разбереш какво значи истинско щастие. Тогава си била силна - момиче с мечти и надежди, от които не боли... била си щастлива... спокойна... чувствала си се сигурна... била си толкова много неща, само заради мисълта и чувството, че човекът, който истински обичаш, е до теб. В мислите и сърцето ти никога е нямало и няма да има място за някой друг... Раздялата не е повлияла и няма да повлияе на мечтите, чувствата и желанията ти. До последния миг ще копнееш, мечтаеш и мислиш само за него... и последният удар на сърцето ти ще бъде единствено за него... последната мисъл ще е за него... последния дъх... последната сълза... последното нещо, което ще изречеш, ще е името на любимия ти...
Но до тогава ще продължава да боли... Когато го искаш, когато го няма, когато ти липсва, когато ти трябва, когато имаш нужда от него... Всеки миг. Навсякъде. Винаги... в тази нощ, когато разплакан мрак се взира в самотността на безсънните ти нощи, в които го няма... А тишината с цялата си жестокост изкрещява името му... Което тогава мъчително и бавно те доубива... Разкъсало всичко в теб на малки парчета и нощта е срещу теб, а жестокостта й ражда горчива и болезнена молитва - за него... нечута и обречена...

В живота се случват и такива неща, всичко е в главите ни, ние се нараняваме сами в мислите си и то повече отколкото са ни наранили другите. Няма по-силна или по-слаба болка, няма по-голяма или по-малка.За всеки неговата болка винаги е по-голяма от тази на другите, тя няма как да бъде напълно разбрана или преживяна, но всъщност много често истината е, че колкото и голяма да е една болка - с нея винаги се свиква, защото рано или късно става толкова голяма част от живота ти, че идва момент, в който почти забравяш, че е там... че някога е била... Никой не е застрахован от болката , но тя не може да се опише никога , просто никога !

Ничие сърце не е от камък, особено това, което умее да обича. Дори и най-студения, подъл и безчувствен човек иска и има нужда да бъде обичан. И лошото е, че почти винаги хората, които могат да обичат и го правят наистина силно и преданно - все попадат на такива, които не ги оценяват и ги пренараняват, използват и.. какво ли още не. Но и аз вярвам, че за всеки човек си има определен за него..някъде.


Човек явно трябва да е егоист в този живот,за да не бъде нараняван или да не страда което е много жалко!

Това е същата гора! Всъщност защо ли се чудя, няма други гори в тази област, нито пък в този град. Разхождам се. Винаги стигам до нашето място, онова място, където аз и ти бяхме себе си… или поне аз го бях.
Тук, под вековните дървета, се шегувахме... аз казвах, че няма да те дам, ако дойде старата вещица от гората, а ти щеше да ме пазиш от голямата кафява мечка.
Там, на поляната, съзерцавахме залеза и аз тайно се надявах, че това няма да е последният залез за нас, че ни чакат още много залези и още много изгреви, само ти и аз, аз в твоите обятия.
А ето там, да, да, спомням си, ти паркираше колата и заедно оставахме да си говорим за живота. Два противоположни характера, два атома във Вселената, обсъждат философски прозрения и се надлъгват кой е по-прав. Но какво значение има кой е прав и кой крив, след като бяхме заедно? Всъщност ужасно мразех това състезание на нашите егота... или по-скоро на твоето... ти изпъчваше гърди и излизаше винаги като победител, а аз леко се засягах от това и нямаше как да остана по-назад... и тази надпревара нямаше край. И не защото аз не бях готова да отстъпя, а защото ти не искаше... Там, в твоята кола, ти ме правеше истинска, рисуваше ме като картина и използваше най-ярките и най-колоритни бои... твоите целувки. Ваеше душата ми, крадеше сърцето ми, а то отдавна ти принадлежеше и посягаше към звездите, за да ми подариш най-красивите спомени. Вековните буки не можеха да се сравняват с теб, ти ухаеше на свежест, на пролет, на любов, на утринна роса, на мъж... на мъжа, когото обичах, а и защо ще се лъжем - когото все още обичам. Ние бяхме всичко, нямаше друг в онази гора, само нашите въздишки и желания. Нямаше по-сладка мелодия за мен от гласа ти, нямаше по-изгарящо и по-вледеняващо в същото време докосване от твоето. Твоята кожа ме караше да смятам, че няма по-нежно и истинско нещо на Света от теб, от допира ти, от тялото ти... всъщност имаше само едно нещо по-истинско от тях - душата ти. Знаех, че тялото ти може да ми принадлежи, но не бях сигурна, че душата ти ще иска да последва примера му. Аз бях направила избора си... не, всъщност мен никой не ме беше карал да избирам, аз просто се влюбих и нямах друг избор... не точно де, но другият избор беше болката (а той така или иначе дойде, но с малко повече закъснение). Съдбата ме беше обрекла да те обичам и аз те обичах, обичах те повече, отколкото трябваше, повече от позволеното, повече, отколкото исках да си призная, повече, отколкото ми беше позволено да ти кажа. Даже повечето пъти премълчавах, ти не обичаше да говориш за любов, а и не ме обичаше, просто ме желаеше и харесваше, а това не беше достатъчно за мен. Предлагаше ми приятелство с екстри. Но какво приятелство е това или какви са тези екстри, усложнени от приятелство? Да предложиш приятелство на някой, който моли за любов, е като да дадеш хляб на този, който умира от жажда. А ти тулеше жаждата ми с „екстри”, на които аз слагах различен етикет и украсявах с мечти и чувства. Чувствата бяха мое дело... на тебе оставях размишленията, разумните обяснения. За теб беше лесно да се оправдаеш пред себе си, но аз как можех да се оправдая? Как можех да обясня разумно и безпристрастно пред принципите си, че не правя грешка, че ти не си в категорията „Непоправими случки”, аз просто те обичах и това беше цялата ми аргументация, която определено не беше никак убедителна пред унищожителните критици – разумът и съвестта ми. И накрая реших, че са прави. Те бяха моите критици и единствените верни приятели, които ме напътстваха правилно, докато сърцето крещеше, че е чуло не веднъж твоето да му говори и да удря с всичка сила по стените на гръдния ти кош, само и само за да достигне до моето. Но не успях да се заловя и за тази илюзия, която ми предлагаше сърцето ми, защото ти с думи убиваше надеждата, че може да е истина, показваше, че няма обич... няма обич от твоя страна. И докато се опитваше да пресъздадеш неразрушимата скала, а аз приличах на глупавата чайка, която се е влюбила в образа на скалата, открит на лунна светлина в разплискалите се вълни на морето, разумът ми отсъди и нямах избор, той реши вместо мен - трябваше да те оставя и да потърся меката поляна, в която мога да разгърна крилете си и да почина, а тази поляна щеше да ме превърне в единствения и най-любим гост.
И така продължих напред сама... без повече рисунки, без повече бои, без повече звезди и спомени... беше сиво, скучно, мрачно повечето пъти и дъждовно от сълзите, които се изливаха като порой в душата ми. Не, че някого изобщо го интересуваше, но болеше ужасно много. Мина се толкова време, бях затворила тази страница с катинари и тя стоеше в най-прашния скрин в сърцето ми. Но ето, че отново се озовах тук, на това място и всичките ми защитни стени паднаха, аз просто толкова мечтая за старите дни... за залезите, за шегите, за целувките ти...

Споменът е онзи акт на човечност, когато, останал насаме с мислите си, разбираш колко неща, всъщност, ти липсват. И колко хора, които си познавал, са твърде далече или вече ги срещаш само в сънищата си.
Връщайки лентата на своя все още незавършен филм, наречен живот, търсиш отговори на въпроси за изгубена Любов, за недовършени планове или се обвиняваш за несбъднати мечти.
Но, каквито и да са причините, извикващи един или друг спомен, първо изплуват пред очите ти всички онези красиви мигове, в които си искал времето да спре. Повтаряш онзи любим кадър от филма отново и отново, докато очите пресъхнат от взиране, а ритъмът на сърцето ти се забави до критично ниво...
Затова всеки спомен прилича на малка смърт. Напомня на гмуркане под водата, където, задържайки дъха си, се стремиш да видиш цялата красота на света под теб, за да има за какво да разказваш, когато изплуваш. Прилича на стъпки по вълните – неспирното движение те увлича и докато се носиш по гребена, не искаш полетът ти да спира. Сърфирането из паметта е понякога твърде рисковано, защото винаги има шанс да паднеш от дъската, когато загубиш концентрация, раздразнен от спомени, свързани с насилие или болка. Но ако си стъпвал с чисто сърце по вълните на своя живот, филмът ще бъде със щастлив край. Човек не винаги успява сам да завърши филма си. Често пъти времето не достига или, увлечени в лова на перфектния кадър, минаваме отвъд критичния ритъм, откъдето връщане няма.
Но, въпреки това, има смисъл да се научим да стъпваме по вълните от спомени. Независимо, че сърфирането там крие рисковете от една малка смърт – тази да спрем да си спомняме. Изгубените или отнети Любови са мигове, в които ни се струва, че няма да изплуваме на повърхността. Ала дори тогава, ако се замислиш колко неща, всъщност, биха ти липсвали, идва онази спасителна глътка въздух, която стремително те издига нагоре и първата стъпка по вълните, която правиш, е тази да се върнеш към себе си...

Моите улици нямат блясъка на тези в Мадрид, Барселона, Париж, или Ню Йорк. Те са често без осветление и въпреки това са по-светли от ден, защото Любовта е по-силна от Слънцето и винаги, когато я срещам, знам, че никога няма да се загубя...Такива са моите улици. Обикновени до болка. Единствени, родни. Обичащи, дишащи, прашни.

Най-красивата разходка, е тази в страната на сънищата...

Любовта оставя най-истинския отпечатък в Живота ни.Дори, когато си отива, Тя е приказно красива...

Все някой някога е обичал някого ... или нещо.
Но не винаги го е осъзнавал.....

В себе си усещам голяма болка, но без нея нямаше да се чувствам човек.
В себе си съм насъбрала много рани, но без тях едва ли бих могла да се науча как сама да ги лекувам. Защото времето не лекува нищо. Ти свикваш с времето.

Гледам те и виждам друг човек. Различна личност с хладен поглед.
Променен в такъв,какъвто не искаше да си. Какво те накара да стигнеш до тук? Какво така те промени? Друг човек аз днес прегръщам.Друг човек до болка обичам..Сякаш е непознат,а всъщтност си ти.

Животът никога няма да бъде това, което искаш. Ще се променя, както всеки ден изгревът и залезът са различни, както всеки ден е неповторим. И трябва просто да го изживеем, без да се опитваме да го разберем.
Не е трудно да сме щастливи. Първо трябва да си го позволим. Можем някак по-лесно да се научим да приемаме загубите, неуспехите, болката и предателствата. С усмивка можем да се преборим с всичко и всички. Просто трябва да повярваме.
Не казвам, че ще е лесно. Трудно е, но така ставаме по-силни. Ако не рискуваме, никога няма да спечелим нищо. Страшно много време отнема да постигнеш нещо. Понякога много време отнема и да се изправиш, когато някой те е бутнал в пропастта. Трудно е да подтиснеш болката си и да погледнеш и закрачиш напред. Но трябва да бъдем смели. И трябва да се научим да се борим, дори когато и силите ни са се изчерпали. И трябва да не спираме да търсим щастието, защото то е пътят.
Понякога самите ние сме склонни да правим големи компромиси, прощаваме непростими грешки, но така е по-правилно. Силата е в това да умееш да простиш. Чакаме търпеливо твърде много време и, когато тъгата стане наш приятел във всеки един ден, започваме да привикваме към нея. Хората често ставаме мазохисти към себе си - дотолкова свикнали с болката в тях, че е без значение дали ще я почувстваме и днес... и утре... пак...
Искам да кажа, че животът няма да бъде винаги добър или лош с нас. Той е един непрестанен кръговрат. Защото времето е нещо, което няма да те чака дълго да се изправиш, да изтриеш сълзите и да се усмихнеш. Трябва да го направиш на мига, както аз постъпих, въпреки всичките трудности и разочарования. Аз се научих да живея с болката си, но от днес вече няма да присъства в живота ми. Научих, че никой не го е грижа как си, защо си тъжен и защо в очите ти има сълзи, затова реших, че усмивката няма да слиза от лицето ми. Научих да не очаквам нищо, за да не бъда разочарована след това. Да не се доверявам изцяло на никого, за да не ме разруши нечие предателство. Защото щастието е чувството, с което искам да се събуждам всяка сутрин.
Аз вървя напред с малко болка, с мъничко тъга и с моята усмивка. Не знаеш какво усеща сърцето ми. Не знаеш какво ме съветва разумът. Не знаеш какво става в главата ми. Дали съм щастлива, само аз си знам, но и да не е така, вече никога не ще покажа в себе си тъгата. Затова: Усмихвайте се, каквото и да става! Търсете щастието си! Сбъднете мечтите си! Обичайте!

Аз направих своя збор. Все още не знам къде точно ще ме отведе. Не знам дали е правилен или грешен, но знам, че сега съм по-щастлива..
Преминавам през многобройни трудности всеки ден, но продължавам да вървя. Падах на няколко пъти, бутана от предателски ръце, или просто сама скачах, но пак се изправих. И отново вървя. Правя много грешни стъпки, поемам налудничави рискове, крача по непознати и опасни пътища. За другите е грешно, но за мен това е най-правилното. Та нали така се уча. Уча се да живея всеки ден. В себе си усещам голяма болка, но без нея нямаше да се чувствам човек. В себе си съм насъбрала много рани, но без тях едва ли бих могла да се науча как сама да ги лекувам. Защото времето не лекува нищо. Ти свикваш с времето. В себе си съм притаила безброй мечти, които така и не успях да сбъдна, разбити, наранени, разпилени, но без тях нямаше да изградя смелостта си да продължавам да мечтая и да се боря за осъществяването им. В душата и сърцето ми има много страдание, пресъхнали морета от сълзи, пречупени приказни светове, и въпроси... Хиляди въпроси, без отговори. Но аз вървя. Продължавам с усмивка на уста. Крача все напред, все към непознатото, винаги към ръба. И даже да боли от падането, пак ще стана. Ще изтупам прашните, издраскани колене, ще вдигна глава и ще тичам към целта си.
Аз направих своя избор. Щастлива съм, не защото в живота ми няма трудности, мъки и неуспехи. Както видяхте, е препълнен с рискове и проблеми, но аз се радвам точно заради това. Защото се научих да живея, превъзмогвайки всяка болка, всяка неприятност. Щастлива съм, защото единствено по този начин чувствам, усещам и съм убедена, че живея.

Не моля за обич. Никога не съм те молила. Ти ми даваше любов, която сега не мога да разбера. Не моля за разбиране. Никога не съм те молила. Ти ме допълваше и винаги знаеше какво трябва да кажеш, как да постъпиш. Ти проявяваше това разбиране, което сега не мога да определя. Не моля да си до мен. Никога не съм те молила. Ти сам избра да бъдеш тук, макар че вече не знам каква роля играя в живота ти. Направи ме силна. Благодаря ти.
Пиша за теб.
За човек, чието сърце мечтая някой ден да имам истински. За човек, чиято усмивка се превърна в основния двигател на моят живот. За човек, чийто ръце мечтая някой ден да хвана пред всички и да не ги пусна. За човек, чиято истинска любов искам да почувствам, без да бъде скрита от света. За човек, чиято своя обич аз мечтая да дам и всички да знаят за това между нас. Но все се руша сама. Все се отчайвам. Все проронвам по някоя горчива сълза, защото моите мечти... Те просто никога не се сбъдват...

Понякога не всичко се свежда до това да бъдеш добър, винаги да вземаш правилните решения, винаги да казваш това, което трябва. Винаги да бъдеш силен и решителен, и смел, или мил, спокоен, общителен. Не всичко в живота опира до тези качества.
Как ви звучи това: ''Ами ако''?
Ами ако поне веднъж не бъдеш добър? Какво ще стане? Защото животът е много лош понякога и хората вече са лоши, и около теб се случват само лоши неща, чуваш лоши думи, усещаш лоши чувства. Тежи ти. Защото, ако винаги бъдеш добър, всички започват да те приемат като даденост. Някои ще те използват, други ще те тъпчат, трети ще те предават. Бъди добър, но и лош, когато трябва!
Ами ако поне веднъж сбъркаш посоката и тръгнеш по грешен път, не толкова смел и не толкова решителен? Какво ще стане? Защото животът е един объркващ кръговрат и те води през много лабиринти, и те поставя на много кръстопътища. Тежи ти. Защото всички очакват да вземеш правилното решение, но замисли се и преброй, колко хора ще са останали до теб и ще са готови да ти помогнат, когато постъпиш грешно. Старай се да постъпваш правилно, но знай, че и от грешките има какво да научиш!
Ами ако поне веднъж не бъдеш силен и спокоен, или общителен? Какво ще стане? Защото живота е една голяма книга и всяка страница разказва своята история. И не знаеш какво те очаква утре. Не знаеш какво ще загубиш и какво ще спечелиш. Тежи ти. Защото твърде много подтискаш чувствата си. Твърде много време се криеш зад маска от престорено щастие. Независимо какво усещаш, радост или тъга, това са чувства! Изживей ги! Отдаим се!
Та как ви звучи това: ''Ами ако'' ?
Мен ме кара да се замисля. Мисля, че това е животът. Труден, непоносим, лош или добър, ние трябва да бъдем такива каквите сме.
Когато сме щастливи ще се смеем. Когато сме тъжни, ще плачем. И това не ни прави по-малко силни. Просто всички имаме сърца, чийто чувства и усещание не трябва да отнемаме.

Човек трябва да се радва на живота си, без да го сравнява с живота на другите. Защото колкото и да се опитваме да изживеем това, което изживяват те, ние трябва да знаем, че всеки един момент на Земята е уникален и единствен и е невъзможно да бъде повторен. Затова, хора, радвайте се на всеки свой миг, на всяка секунда и на начина, по който сте ги изживели, защото нито едно чуждо преживяване не може да се сравни и с най-малката радост, изпитана от Вас!

Често и аз самата съм мислела, че имам добри приятели, било ми е комфортно с тях, но в един момент съм осъзнавала, че комфорта си е тръгнал отдавна и е останал само принципът "приятели завинаги". Не можеш да обещаеш да бъдеш приятел на някого, независимо за колко време. Не можеш да му го казваш просто така. Трябва да му го доказваш, дори и да не полагаш старание. Приятелите не могат да бъдат вечно един до друг, те са свързани с мисълта, че ако някой ден можеш и желаеш да си до този човек, ще бъдеш там, дори и само мисловно. Добрите приятели се усещат с душата. Красиво е да усетиш, че ги има.
Едно приятелство не е само "шампанско и рози". Искреността, колкото и да е болезнена, щастието, колкото и да е лигаво, добротата колкото и да е незабелязана - всичко това трябва да присъства в една приятелска връзка. Приятел е този, който е до теб не само за да споделя хубавите моменти, а и ще ти подаде ръка, когато тръгнеш да падаш, и ще ти помогне да се изправиш, а ако не успееш по някаква причина, той пак ще остане до теб. Може би способността да бъдеш приятел и привилегията да имаш приятели се определя от ценностната система и приоритетите, които всеки сам си задава.
Според мен човек трябва сериозно да обмисли очакванията си от другите. Да бъде готов не само да получава, но и да дава, защото някъде пишеше: „Дай и ще ти се даде". Възможността да откриеш истинските приятели в лицата от хора - това прави живота интересен. Приятелите са слънчевите стълбове, крепящи нашето самосъзнание. Те са кристалните мостове, по които ще премине човек, за да пребъде истинското, защото в приятелството има много повече любов, отколкото в самата любов.

Любовта без свобода означава - робство, а свобода без любов - това е мрак.

Ако знаеше колко ми липсваш!...
Ако знаеше, че душата ми се раздира и изригва вулкан, за да потече лавата на една тъжна и безпомощна въздишка!
Ако знаеше, че вълните от морето замръзнаха и огненото слънце заспа!
Ако знаеше, че пеперудата наближава дванайстия нощен час и полумесецът ще прониже красивия й полет. Ще обезцвети крилата й и ефирните й движения ще потънат в мъгла.....
Остана само прозрачната красота на много въпроси ......И ..... една ТИШИНА.....

там някъде в Тишината един Мъж и една Жена думи гневни и думи красиви разменят. без глас.
там някъде в Тишината, Любовта живее.

-Но защо ни отнемат винаги най- добрите хора ?
Той със навлажнени очи отговори :..-''Ако ти отидеш във една градина , кои цветя , ще откънеш , за да отнесеш със себе си :тези по-красивите .., или тези по-обикновените ??

Защо се караш с красотата си?- я попитах. Защо не щеш да се сприятелиш с нея?
-Защото хората смятат, че това е единственото, което имам. Красотата не е нищо, красотата изчезва. Не можеш да разбереш какъв късмет имаш, че си грозен, защото, когато някой те харесва, знаеш, че е за нещо друго.

Наистина е крайно време хората да разберат какво искат. Сърдят се , когато им кажеш истината в очите...гледат те всякаш си най-черния на света и никога не казват "благодаря" за искреността. Всякаш предпочитат да чуят истината за себе си от друг, казана зад гърба им, прозвучала като злобно подмятане. А после да го обвинят в лицемерие...Затова ПРИЯТЕЛИ решете какво искате-приятел или лицемер?

Само една любов признавам на този свят-да обичаш независимо от това обичат ли те,носят ли ти сигурност,подкрепят ли те, като че ли си недоразвито същество и се нуждаеш от патерици.Независимо от това,изгодно или не,благоразумно или не.Да обичаш,защото обичаш!

c

Ако не можеш да се радваш на изгрева ,не ще усетиш красотата на залеза. Ако не можеш да живееш в тъмнината,не би оценил светлината. Ако не можеш да почувстваш дъжда, не ще се нуждаеш от слънцето. Ако не са разбивали сърцето ти, не си обичал. Ако не си обичал, не си живял.

Понякога се налага да изгубим всичко, за да осъзнаем какво сме имали.Понякога се налага да докоснем дъното, за да си спомним пъте нагоре. Понякога се налага да се изгубим в тъмнината, за да видим колко красиви са звездите. Понякога се налага да изгубим надежда в любовта, за да се влюбим отново...

Можеш да се влюбваш и любиш много пъти,
но има само един куршум, на който е гравирано името ти.
И ако извадиш късмета да те прострелят с този куршум,
раната никога не заздравява."