Стихотворения

За невъзможните

Единствен той не беше обещавал
ръце, в които тихо да заспя.
Не беше ме целувал на раздяла
и никога до мен не помълча.
Единствен той не каза, че съм тази,
в която вижда двете си деца.
Не беше ми се клел, че ще ме пази
във всеки сън. До края на света.
Единствен той не си отиде истински
от нощите на тежка самота.
Не се побраха в белите ми листове
единствен той... и после любовта.

Евтим Евтимов
Ако знам ...

Ако знам, че обичта ще свърши;
ако знам, че тя ще се смали;
ако знам, че гръм ще я прекърши;
ако знам, че няма да боли;
ако в нея дълго съм се лъгал,
ако не оставя тя следа,
ще я разруша до някой ъгъл
и отново ще я изградя.

Не стареят мечтите.
И не стават по-мъдри.
Нямат бръчки и бели коси.
Като сън по вълните
ни отнасят задълго –
там, където морето не спи.

И играем с делфини
и със слънчеви нимфи
в оня свят, в който пак сме деца.
Лудостта ще премине,
но остават инстинкти –
като захар в солени сърца.

Не стареят мечтите.
Само ние младеем
в тихи къщи сред шумен пазар.
И живеем с орлите –
и богати, и бедни.
И за още – подхвърляме зар.

В кратка обич ни люшкат
изтънели пространства,
от които при изгрев боли.
Пойни птици ни слушат
и поемат към странство.
През април ще се върнат, нали?

Не стареят мечтите.
Със смъртта си играят
в този смешен и тъжен живот.
Побеляват косите
и сърцата изгарят.
Млада ябълка ражда ни плод.

Опустял е плажът като стара къща,
а морето е износен, мръсен праг.
Небето сякаш с черно було го прегръща.
Бяло е, навсякъде посипано със сняг.
Помня как на този бряг мечтаех влюбена
с отнесен поглед някъде между звездите.
Всично бе красиво, непринудено,
морето, самотната луна, вълните...
Опустял е плажът като стара къща,
а морето е износен, мръсен праг.
След години отново се завръщам същата,
защото искам дете да се почувствам пак.

Понякога ще идвам във съня ти
като нечакан и неискан гостенин.
Не ме оставяй ти отвън на пътя -
вратите не залоствай!

Ще влезна тихо, кротко ще приседна,
ще вперя поглед в мрака да те видя.
Когато се наситя да те гледам,
ще те целуна и ще си отида.

Все още те обичам и разбирам, че глупости съм вършил до сега.
Дано ми позволиш да ти докажа, че и глупакът има си душа…
* * * * * *
Прости ми че опитах да те търся и в тъмното с протегнати ръце,
а даже и за миг не се досетих, че всъщност ти си в моето сърце.

Лятото остана някъде далече,морски вкус на пясък в пръстите догаря.
Там едно момиче бавно се съблече,после бавно легна в лодката с рибаря...
После стана тъмно...
после стана светло...
после се обърна цялата Вселена.
Беше отначало,беше за последно.Хората говорят за случилото се със мене.
Може да са прави,сигурно са прави.
От къде е този пясък в сърцето?
Лъжа,че забравих!!!
Исках да забравя,но не се получи помни ме морето!!!

Издухал от ръцете ти умората,
прегръщаш ме и силно ме притискаш.
Недей мисли какво ще кажат хората.
Най-важното сега е, че ме искаш.

След миг ще свърши пира на душата ти.
От мен ще ти остане само спомена.
Ще чакам да отмине аромата ти
и ще избърша пак сълза отронена.

Ще се прибираме бездомни по алеята
на своето моментно съществуване,
написали без думи епопеята
на любовта, минаваща в сбогуване.

Без билет и без време,
но свободна и дръзка,
"Сбогом" без да си вземе,
Младостта ни напуска.

"...но във тебе като рана
ще пари мисълта, че две неща
не можеш никога да си възвърнеш:
животът да избавиш от смъртта
и времето назад да върнеш " ....

..."Така че...тръгвам. Връщам се в мечтите ти.
Дали завинаги? Не знам.
При нужда затвори очите си
и аз ще бъда вечно там!"....

"Искам да живея, сякаш утрешното слънце няма да изгрее.
Искам да живея в името на бъдещия залез!"

Сънувам те, море
загадъчно и диво,
с коси от водорасли,
но винаги красиво.

Сънувам те, море,
започващо от плажа...
и стигащо ей там
далече зад пейзажа.

Не успях да те намразя.
Себе си обаче - да.
И луната ме наказа -
само половин изгря

Дъждът вали, вали преди...
Пълзи и дълго дращи по стъклата,
а аз и този път оставам прав
във тъмнината.

Като светулка плахо примижа
една цигара нейде далече
и аз дочувам шепот на жена
която тръгва, тръгва вече

Дали пътува и сега
онази малка книжна лодка,
която сгънах на шега
над някоя дъждовна локва.

А после пратих е към теб
с молба при мен да се завърнеш
дори в това море от много дъжд
ти да побързаш, да побързаш

Сега вали, вали дъждът по прозореца.
От вестник стар изрязвам стих.
с много, много болка
и препрочитам на глас как търси бряг
в море от хора и дъжд
книжна лодка,

Дъждът и този път вали, вали...
Пълзи и дълго дращи по стъклата,
а аз запалвам клечка от кибрит
във тъмнината.

И само тази малка светлина
изгаряща до болка във ръката,
дано покаже пътя към дома
на лодката и на жената.

Бих ти изпратил писмо без адрес.
И аз знам, че ще получиш писмото.
То ще стигне при тебе нощес
или днес, но ще стигне, защото
този вятър, ту тих ту свиреп,
тези птици, с лъчи по крилата
са приятели с мен и с теб,
и по тях, и по тях ще го пратя.
Ако вятърът се умори,
ако птиците хвърлят писмото,
от ръцете на хора добри
то ще стигне до теб - не защото
сме единствени хора в света,
не защото света ни познава,
а защото приел любовта
от сърце на сърце я предава!

В тази бяла лунна тишина
кой ли свири лунната соната
и разплаква бледата луна,
и я сваля до сами стъклата?
Притвори прозореца!
Мълчи!
В долния етаж едно пиано
свири много тъжно. Не плачи!
Нищо, че навън се мръкна рано!
Нищо, че в гнездата, пълни с мрак,
птиците със влюбени зеници
тихичко си дават таен знак...
Не плачи! Нали и ти си птица!...
Нищо, че тополите шумят
и раздават обич и прохлада,
а под тях прегърнати вървят
всички млади, а и ти си младо!...
Не скърби, затворено сърце!
И за теб ще дойде светлината!
Чувай - долу две добри ръце
тъжно свирят Лунната соната.

Още ми се пътува, въпреки че пътувах.
Още ми се лудува, въпреки че лудувах.
Още ми се дава, въпреки че много дадох.
Даже още ми се страда, въпреки че страдах.
Човек колкото и добре да живее, не се наживява.
Толкова много видях, а толкова много остава.

Когато си помисля, че и ти
ще си отидеш някой ден от мене
и подир тебе пътните врати
ще се полюшват празни и студени,
и небесата ще се вкаменят,
и птиците от скръб ще остареят,
а аз ще стана празен кръстопът,
по който само ветрове ще веят,
едно небе ще смазва моя гръб,
в гърдите си ще нося тежък камък
и хорските усмивки ще са скръб -
когато си помисля, че те няма.
Когато си помисля...Не, не, не!
Но ти си тук - усещам те във здрача.
Заспивайки на твойте колене
ще се насмея и ще се наплача...
Сърцето ми събрано на юмрук
полека се отпуска в твойте пръсти.
Да, ти си тук! Усещам, че си тук
по утрото, което пак възкръсва.

Аз своята любов погребах днес -
зарових я дълбоко под земята.
Умряла от тревога, смут и стрес,
измъчена, ранена и саката...

Аз своята любов родих от грях,
в нозете ù разстлах сърце-пътека,
а тя умря в съмнения и страх,
отхвърлила закрила, дом, опека!

На своята любов аз дадох знак,
че може тежки дни да преживее,
а тя избра бездънния сумрак,
за огнен ад ми каза, че копнее!

За моята любов написах стих,
онази обич ревностна и строга,
в която капка милост не открих,
но без която нито миг не мога!

| + | - |
Присъда на поета е
там някъде да страда,
в часовникова кула,
сам и без пощада
през мъничко прозорче
да гледа към калта
и в дребните душици
да вижда красота...

Осъден е поета,
без обич да обича,
и замислен вечно,
плахо да наднича
и в звездите светли
стихове да вижда
и единствено на себе си
без думи да завижда...

Гълъбите бели
с пера го милват,
но и те, видели
небеса - отлитат...
перо оставят само,
да не бъде сам,
а в стиховете скрит
да заспи и да ги чака...
Там.

Нима виновни са, че родени са свободни?